Тренчо Караколев сменя професията си – 3
“375 на трета каса! 375 на трета каса! Благодарим ви, че пазарувате в Уондърланд!”
Трябва и да се яде… Тренчо Караколев реши да уплътни свободните два сутрешни часа преди важното събитие, което му предстоеше в 11,00. Обичаше ги тези хипермаркети – все ще попадне на някоя промоция и ще закърпи дупката в бюджета си на (временно, убеден бе в това!) безработен.
Паркингът на количките бе пълен, следователно посетителите няма да са много. Тренчо извади подготвената предварително монета от 5 стотинки (един от щастливите мигове в живота му бе когато откри, че вместо с 20 стотинки може да отключва количката с пет) и се потопи в чудния свят на изобилието.
Първата спирка бе на щанда за сирене. Помоли недосъбудената продавачка за бучка 300 грама, но кантарът показа 560… Няма ли по-малко – няма! А тази тук? 340? Видя ли, че има? “Приятно пазаруване в Уондърланд” – стросна се продавачката и му обърна гръб.
След това се запъти към любимия му кът от хипермаркета, забутан в ъгъла, ниско долу, достъпен само от поза “на колене”.
Оттук си избра пакет с 6 кюфтенца, каре кренвирши и обикновени бисквити…
Седмицата му бе преминала в четене на обяви за работа.
Посредници, финансови специалисти, разработчици на софтуер… Хитът на месеца бе персонал, информиращ клиенти…
Е, търсеха се и шофьори, но на товарни камиони, с ненормиран работен ден и временен договор… Да слезеш от марков джип и да се качиш на очукан камион… Може би… Някога, но не сега!
Важното събитие бе свързани със събеседването, на което трябваше да се яви. Видя обявата случайно – основно училище търси помощен административен персонал (мъж) със свидетелство за правоуправление. Приятелят Пешо отново удари рамо – заедно свалиха от нета и попълниха европейско CV, като наблегнаха на курса по френски в детските години (що пердах отнесе за този курс) и шофьорските умения. Вече се виждаше като шофьор на млада директорка – как обикалят по света и у нас на разни образователни симпозиуми…
Междучасието бе към своя край и децата доизразходваха енергията си в луда надпревара към класните стаи. Пред дирекцията стояха кротко трима – Тренчо, гладко избръснат, в най-скъпарския си костюм и двама брадясали мургави любопитковци, които с интерес неколкократно го огледаха отгоре до долу и обратно. Вратата се отвори:
– Лоренцо, Асен – заповядайте! Тренчо – съжалявам, но комисията не Ви допусна до събеседването. Имаме Ви телефона, ако се освободи позиция съобразно Вашата компетентност – ще Ви потърсим!
Тренчо Караколев увяхна. Краката бавно го понесоха надолу.
От полуотворената врата в дъното на коридора долетя весела глъчка:
– Зюмбюлке ма, кога ще назначават общия работник?
– Май утре. Одеве пред дирекцията имаше двама от нашите. Ама може да се позбавят, щото там чакаше и един костюмар, инспектор ще да е…
– Инспектор ли? Шефката нищо не каза! Я да ударим по една бърсалка.
– Ох, веднъж да го назначат тоз общ работник! Що боклук има да се рине и вози на бунището…
