Тренчо Караколев сменя професията си
И като се започна…
Глад, студ, намазана с лютеница филия вместо пържола с картофки и бира в близкото заведение, където черната Пепа все него тичаше да обслужи с предимство…
Криза! Шофьорът Тренчо Караколев се почеса по гърба – връщане назад няма да има. Ще се бяга от тази фирма! Баста! Заплатите хем ниски, хем се бавят. Отначало с месец, после – с два. Хилавият аванс донийде не стига, а светлото бъдеще съвсем притъмня.
Но капката, която преля чашата, капна днес. Ех, Верче, Верче, русо Верче… (за секретарката иде реч).
Колко услуги съм ти правил, колко покупки съм ти мъкнал, колко часа съм висял пред фризьорския салон, докато ти подстригват черния ризен… русен… розеншнауцер…
И все си мислех, че само на мен така се усмихваш и така сладко мъркаш…
С две думи, денят започна не съвсем добре и завърши съвсем зле. Първо, стана ясно, че и авансът ще се забави. Второ, прекият шеф разпореди пак да се работи и по празниците. И трето, Верчето отново се усмихна и го помоли да й държи огледалото, докато се гримира до прозореца в осъствието на баш шефа.
Държи го Тренчо, а ръцете му издайнически треперят… Какви мигли, каква кожа, какъв аромат… Какви изящни очи, уши, нос, гърло… О, миг, поспри, защо си толкоз кратък ти?
Мигът явно се беше разсеял. Огледалото падна и се разлетя на хиляди молекули, а когато тресна гръм (“Къде дремеш бе, мухльо с мухльо! Едно огледало не можеш да държиш! Ахмак!!!”), решението бе взето. Категорично и неотменимо!!!
Край на първа част, време е за реклами.
